Ина Тонина – екскурзоводът с приключенски дух

Ина Тонина – екскурзоводът с приключенски дух

Съдбата ме избра за пътешественик Животът ми е един безкраен пътепис! - казва неуморимата българка

31/05/2022 | Кристиан ИВАНОВ

Съдбата й раздава пъстри карти и тя ги изиграва смело. Това я отвежда в мистични и диви места, пълни със загадки. А също така и в райски кътчета, запазени за милиардери, световноизвестни спортисти и филмови звезди. Нейното име е Ина Тонина. Тя е професионален екскурзовод с душа на пътешественик. Ина познава отлично Италия, Испания и Мексико.

Води групи в страните от Карибския басейн, обожава Гватемала. Казва, че ако трябва да опише всичките си невероятни преживелици, ще се наложи да напише многотомен пътепис. На въпроса, какво я е накарало да поеме по знайните и незнани пътища на планетата, Ина има интересен отговор. “Не мисля, че изборът е напълно наш – казва тя. – Вярвам в предопределеността на съдбата и възможностите за избор. Понякога животът ни дава знаци. Ориентири накъде да поемем. Аз следвах интуитивно съдбата си. Въпреки че имах съвсем други планове за живота, които бяха ясни и осъзнати. Просто моето призвание ме понесе като придошла вода. И аз с удоволствие се оставих да ме носи през годините.”

Детството на бъдещата авантюристка е чудна плетеница от преживявания. Минава през широките булеварди на София, в едни спокойни и наситени с бохемска атмосферата години. Лакатуши и през прашните пътечки на село Чупрене. След това Ина има възможността да се докосне до екзотичната култура на Либия. Вероятно това помага при избора на път в живота години по-късно.

“Имах късмета да се родя и израсна в центъра на София в едни идилични времена – разказва Ина Тонина. – Лятото напусках това измерение и се пренасях в друго – дивата прелест на Балкана в село Чупрене. Тичах боса по зелената трева, срещах се с елени на път за лозето, ловях змии в реката. Усещах свободата, която дава природата. Енергията, с която те зарежда. Заминаването за Либия беше неочаквано. Дълго ми изглеждаше като някакъв филм, в който дори не съм мечтала да участвам. Мама замина на работа там. След три месеца татко просто реши, че заминаваме и ние.” Бащата на Ина, Иван Тонин, е от славното поколение щангисти, донесло много гордост на родината. От него Ина научава някои от най-важните житейски уроци. “Тате беше интересна личност – връща се в спомените Ина. – Спортист, започнал с борба и преминал в щангите. Той можеше часове да разказва за история, да цитира философи, да рецитира стихове. Баща ми пееше, рисуваше, пишеше поезия. Виждаше света по пъстър и нестандартен начин. И до сега в Чупрене усещам присъствието му. Там, когато през лятото звездите са огромни и ярки, той разказваше легенди за Голямата и Малката мечка, за Млечния път, за Косите на Вероника и Венера. Това, на което ме научи баща ми, е да се оправям сама. И да се бия. Тормозеха ме заради очилата с висок диоптър още преди да тръгна на училище. Той ми казваше, че ако някой ми причинява болка трябва да си получи заслуженото. Получаваха си го. На никого не останах длъжна. Бях отличничка, но и истински кошмар за учителите с ужасния си характер.”

Като дете Ина тренира джудо. “Отговарях твърдо на опитите да бъда тероризирана заради дефекта в зрението – разказва тя. – Баща ми ме заведе един ден в залата по джудо при свой колега и приятел. Още след първата тренировка знаех, че това е моето място. Отново се доверих на тайния знак на съдбата.”

Ина отива да учи в легендарното софийско училище “Олимпийски надежди”, школа която е изковала големи шампиони. “Там се формираха характери – категорична е Ина. – Ред, дисциплина, издръжливост. Уважение и взаимопомощ. Всичко това е помогнало на всички ни в живота. Независимо какъв път е поел всеки от нас. Жалко е, че днес няма подобни училища. От дете съм страстен почитател и на футбола. Вуйчо ми, който беше луд запалянко на “сините”, от малка ме учеше да казвам “само Левски”. Помня как на 11 години гледах световното първенство в Аржентина ‘1978 на цветен телевизор, което беше голям лукс. Първият ми идол беше Марио Кемпес с невероятните финтове и неуловим спринт, с развети като грива коси.”

Ина има възможност да пътува по света от малка и така един щастлив ден среща любов за цял живот – Италия! “Рим е голямата ми страст – признава тя. – За първи път попаднах там с баща ми през 1994 г. Плаках, когато си тръгвах. През следващата 1995 г. се завърнах за специализация в Олимпийския център в Рим по треньорската ми специалност.  През това обучение не пропусках нито една свободна минута преди да хукна по улиците на Вечния град. Търсех да открия нещо, което съм прочела или съм си представяла. Преживявах отново и отново моментите от римската история. Живеех с гладиаторите и легионерите, които влизат триумфално в града. С ораторите и сенаторите в Курията…” И всичко това отново се оказва пръст на съдбата. Защото животът на Ина по-късно се оказва силно свързан с Италия.

“В средата на 90-те години работех в охранителна фирма – спомня си Ина. – Водех тренировки по джудо и не си представях, че животът ми ще излезе извън руслото на спортната зала и състезанията. С икономическата криза през 1997 г. заплатата, която получавах от съвсем прилична за времето си, се превърна в жълти стотинки. Един ден реших, че усилията, които полагам не съответстват на възнаграждението, което получавам. И си тръгнах. Тогава прочетох обява във вестник “24 часа”, че фирма търси човек, който познава Рим и говори италиански. Явих се на интервю през март 1998 г., обадиха ми се чак след месец. След седмица трябваше да водя ученическа група в Рим. Нямах никаква представа от екскурзоводска работа. Просто разказвах това, което знам за Рим, за Италия, за италианците. Исках да им покажа интересните места, които бях открила в своите похождения. Да споделя своите впечатления и любов към тази страна. Получи се.

И така до ден днешен. През годините съм преживяла много незабравими случки. Всяко пътуване има своите странни моменти. Понякога са весели и комични, но друг път изглеждат направо страшни. Слава Богу, след като всичко приключи, се превръщат в хубав спомен.

Няма как да забравя, когато две туристки се загубиха на остров Бурано. Островът се обикаля пеш за десетина минути. Преброих туристите. Бяха всички и тръгнах към корабчето, което ни чакаше, за да ни отведе на остров Мурано. Вече на борда се оказва, че двете ги няма. Хуквам да ги търся. Знам, че няма къде да отидат точно тук. Няколко пъти обиколих острова, викайки имената им. Дори продавачите викаха с мен. Нямаше мобилни телефони. Звъня в полицията, че ги търся. Инструктирах всички, ако се загубят да се мяткат на врата на първия полицай. Така ги намирах. Групата се полюшва в корабчето два часа, а аз викам ли викам. По едно време идва полицай и ми казва, че са на остров Мурано. Да, но нашето време за посещение на Мурано е изтекло в очакване и търсене. Прескачаме го и отплаваме директно към Венеция, където ги докарват в полицейски скутер. Цялата група готова да ги изяде заради проваленото посещение и чакането. А те с възторг обясняват колко любезни били полицаите! Докато вървим към пристанището влезли “за минутка” в един магазин, а като излезли не ни видели. Хукнали към мястото, където сме спрели, но не знаели, че ни взимат от другата страна на острова. Там видели група, качваща се в лодка и на бегом се качили. Оказали се в японска група, която също плава към Мурано. И решили, че там ще се срещнем.”

Ина добре познава Сардиния, където почиват милиардерът Бил Гейтс, бившият италиански премиер Силвио Берлускони, както и куп знаменитости от света на шоубизнеса. “Това място впечатлява с невероятно спокойствие – разказва Ина – Съчетава наситената зеленина от планините и горите, преливаща в изумрудените и кристално чисти води на морето. Липсва всякаква суета и светски шик. В Сардиния наистина може да се разминеш на плажа или по пътя с някоя световна звезда и дори да не забележиш.”

По-късно съдбата на екскурзовод води Ина в Испания. Оказва се, че това е една страна много различна от представите на повечето българи.

“Тази държава е пъстра мозайка от култури и традиции – разкрива Ина Тонина. – Колкото и да е парадоксално, Испания е един събирателен образ и не съществува нищо “испанско”. Седемнадесетте автономни области са толкова различни и отличаващи се една от друга, че аз винаги поставям условие на амбициозните да опознаят Испания, че трябва да я посетят 17 пъти. Желанието за повторение после идва естествено. Най-интересното, може би е, че свързваме Испания с море и плажове. А тя е една изключително планинска страна. Малцина знаят, че Испания се радва на дълъг ски сезон в курортите на Пиринеите и Сиера Невада. Още нещо остава изненада за канещите се да посетят страната. От началото до края на годината всеки ден някъде в Испания има някакъв празник. Неслучайно я наричам страната на вечната фиеста. Към официалните национални празници, които са светски или религиозни, се добавят местни празници. На светци-покровители на области, градове, села и квартали. Празници на водата, цветята, реколтата или пролетта. Празници на майката, на бащата, на семейството. На тиквата, на кестените, на гъбите… Зарекла съм се някога да пропътувам страната за година и всеки ден да присъствам на някакъв празник. Всяка област има средно по два официални празника в месеца. Те често се сливат с уикенда и се превръщат в многодневни веселия.”

Съдбата на екскурзовод и пътешественик до толкова обсебва Ина Тонина, че скоро Европа се оказва тясна за нея. Мексико и Карибите също стават част от нейните дестинации. Какво се крие отвъд обичайните ни представи за тези далечни и красиви места?

“Това е един напълно различен свят – казва Ина. – Когато човек тръгне нататък трябва да остави нагласите си за всичко. Да забрави онова, което е чул или чел и бъде готов за необичайни и неочаквани неща. Гватемала е едно от местата, които не спират да ме удивляват и възхищават. Девствени диви гори в съчетание с неповторимото очарование на досега с автентичната култура на местните. Няма да забравя първото си пребиваване там и учудването ми, че нямат стъкла на прозорците. С още по-голямо учудване ме попитаха за какво са им стъкла като отвън имат дървени капаци, а отвътре мрежа против насекоми. Това замества познатият ни “стъклопакет”. Нощувахме сред национален парк, където хотела са пръснати сред гората малки къщички. С всички съвременни удобства, но в автентичен стил. И с прозорци! Оставих ги отворени, само с мрежа за комари и след минути бях втрещена от вледеняващ кръвта рев буквално пред прозореца, последван от невъобразим шум и тропане. Страхувах се да се приближа, за да затворя прозореца. После свикнах да се наслаждавам на нощния хор на джунглата, който утихва с първите слънчеви лъчи. Сякаш някой завърта копчето и гаси радиото. После в сумрака на идващия ден най-много някое нахално ара да надникне през прозореца или изкрещи, за да те разсъни.

С нетърпение очаквам планираното посещение за Деня на мъртвите в Мексико. Един невероятен празник, който е трудно да се обясни с европейския мироглед. Случва се да го сравняват със Задушница, но смисъла е коренно противоположен. Ден, в който може да си дадеш сметка за отношението към смъртта. И погледнеш на живота от съвсем друг ъгъл. Пъстър, весел, жизнерадостен празник, в който хората вярват, че техните починали близки са сред тях. Връщат се у дома, за да прекарат отново известно време с тях. Подготовката е невероятна – всеки се стреми да се представи най-добре пред скъпите гости. Може месеци наред да нямат какво да ядат, но за празника слагат богати трапези, за да срещнат любимите си същества отново. А те са там, гледат от снимките, от накичените с цветя символични олтари във всеки дом. Изпълват сърцата и мислите с красиви спомени. На този ден хората не плачат, не тъгуват. Просто преживяват неповторими мигове със своите отишли си от този свят близки, в очакване да ги посрещнат отново следващата година.”

А какво е мястото на България в сърцето на тази дама с неустрашим приключенски дух? Родината ви дава усещането да си у дома – признава Ина. – Домът е там, където е сърцето ти, а моето остана тук. Винаги съм имала възможността да остана да живея в чужбина. Но никога не съм го искала. Най-много обичам броенето на дните до датата, когато ще се прибера. Дори и да е за малко. Преди отново да полетя нанякъде.

Бизнес карати

Историите на успеха в българския туризъм. В рубриката "Бизнес карати" bgtourism.bg дава думата на успешни личности в българския туризъм. Това са хората, които чертаят пътя за превръщането на този бизнес в мощен мотор за икономиката на страната и не спират да работят за покоряването на нови предизвикателства. Примерът им е заразителен за всеки, който иска да следва мечтите си. Техните истории, написани от живия живот, са повече от интересни. Днес наш гост е Петър Денчев.

Сподели:

Туризъм и Новини

Top